Искам да съм Анет Маринова

Станислава Чуринскиене

Дебютната стихосбирка на Анет Маринова „Рокли пачуърк“ е явление, съизмеримо с висините на недостижимата Аксиния Михайлова. С тази разлика, че ако поетичната фраза на Аксиния лети и пробива стратосферата, то стиховете на Анет дълбаят дупки чак до ядрото и същината на нещата.

„Пачуъркът е измислен от жени. Те подсилвали дрехите на своите мъже с малки парченца текстил. Това била бронята на мъжа, която му помагала да оцелява. Пачуъркът е правил така, че старите или умалели дрешки на децата, чрез ръцете на майките, получавали нов живот. Всяко парченце се е зашивало за друго. Пачуъркът е предавал женствеността“. Така Анет обяснява символиката на заглавието в предговора към стихосбирката, а читателят разбира, че това е поетическа книга за женствеността – „онази част на жената, която буди ужас у самата нея“.

Изключително смело от страна на Анет е да нагази в изследване на женствеността във време, в което жените са насърчавани да се дистанцират от нея повече от всякога. „Пише като жена“ е присъда, издавана на много авторки, заели се да огледат от всички страни и да опишат вероятно най-интересния аспект от съществуването ни – човешките отношения, сякаш да си жена е обидно и трябва да се опитваш да пишеш като нещо друго. В стиховете си обаче, Анет подхожда като патоанатом. Тя прави хладнокръвна и прецизна дисекция на преживяванията на жената и женското, на мястото на мъжа в женския свят, на майката като носител и генератор на идентичността на дъщерята. Почти в цялата стихосбирка може да се проследи задочния диалог на една жена с нейната майка и паметта за нея. Диалогът индиректно се разиграва пред очите на Мъжа, свидетел на следите от майката у жената, която се опитва да го опитоми. Този мъж сменя позицията си от свидетел на участник в драмата между майка и дъщеря, тази драма го формира, той нея – също.

Понеже Анет е психоаналитично ориентиран автор, не мога да не отбележа отсъствието на Бащата и Детето в стиховете за женския свят. „Стиховете ми са чужди деца /пускам ги да наберат плодове/ от двора,/ а в замяна/ в джобовете им/ пъхам писмата си, /от които някой да прави/ късмети за сутрешните ми кафета“ – ето как авторката с един замах обръща представата за женското и онова, което уж традиционно го определя – децата и бащата. Но не само това, цялата книга е пълна с брилянтни предизвикателства, които много напомнят ироничния смях на красива вещица. Това особено силно се чувства във втория от общо трите дяла на книгата – „Back Stage Pause“. Там авторката се заиграва с езика и смисъла, подчинявайки ги на умелата си поетична прищявка – натиква драмата на женското битие в строфи, които подвеждащо напомнят на детски броилки.

След петия прочит на стихосбирката „Рокли пачуърк“ окончателно се убедих, че Анет Маринова чувства и вижда неща, за които повечето хора нямат сетива. Помечтах си да съм нея за няколко дни и да преживея цялото многообразие от игрите на ума, с които тя очевидно се забавлява (не безобидно, може би понякога дори много опасно), докато тича с вълци от сутрин до вечер. Не вярвате ли? Вижте:

От утробата

В последния ден на август тъгувах по майка ми.
Не мълчах на гроба.
По-късно думите излязоха от ухото на
радиото от дясната ми страна.
Затанцуваха в слънчевия прах.
Точно в задния двор застанаха тежко.
Можех да ги хвана в шепи.
Докато хората ги е нямало, цветята от
саксиите са пуснали хипарски коси.
Но са кротки и чакат в тишината на празните
столове.
Оранжевият пепелник е центъра на лятното
ни огнище.
Приканва насам.
Графикът ми се запълва като бавен и впиващ се
в тялото блус.
Носталгия по нещо и очакване за друго.
Време е за работа.

Кратка история на интернавтите

Ангелина Александрова

През 2007 година Станислава се затваря в нает нарочно апартамент, далеч от физическия свят, за да напише третата си книга. В продължение на половин година тя общува със себеподобните си изключително във виртуалното пространство, опитвайки се да да опознае  новата прослойка, която самата тя нарича „интернет имигранти“ – все по-разрастващата се група на хора, които прекарват почти цялото си време в мрежата, управляват професионалните си дела през интернет и общуват , влюбват се и правят секс с потребители от цял свят, и живеят в социалните мрежи. След десет месеца се появява книга, която е толкова художествена литература, fiction, колкото и документалистика. „Секънд лайф“ е първият летопис на интернавтите в съвременната българска литература.

„Секънд лайф“ е книга за човека и границата. За съвременния човек, който преживява специфично чувство на безпомощност в свят, който се движи все по-бързо, в който физическите разстояния стават все по-променливи, в който хората напускат държавите си и самите държави изчезват.Предизвикателствата пред човешкото възприятие се менят със скоростта на светлината, а инструментариумите за справяне с реалността са едни и същи години наред. И границата, която от реално, се превръща в абстрактно понятие.

Книгата би могла да се разглежда в контекста на наратива на американския роман за завладяване на Дивия Запад – разказ за постоянно придвижващата се напред и отдалечаваща се граница. Според определението на Фредерик Джаксън Търнър,тези романи описват  постоянният стремеж да се опитоми и овладее нова територия, поход, който подхранва въображението и вдъхновява духа. Този стремеж не оставя  в света  и едно кътче незавладяно; тогава изследователският дух се обръща навътре в човека. А в най-новите времена – към виртуалното пространство. Във виртуалните простори се  създава илюзорното усещане за всемогъщество, за неограничени възможности, за  проекции, които стават реални с един удар върху ENTER. Интернет позволява на обитателите си да преминават граници, които съществуват само в мислите им и да откриват  неподозирани реалии в собствената си душевност. И докато извън Интернет светът е ограничаващ и наказващ,  в мрежата единставената граница е небето. Ужасен от разкъсващите  се в реалността връзки, интернавтът е запленен от възможностите да се свърже с хора от другия край на света, да премине през образи и етапи, да надделее над ограниченията и сам да забива колчетата на новите граници. Онлайн резидентите общуват с образи, играят със самоличности и се опиянявaт от идеята за несъстоятелността на границите.
За такива хора пише Станислава.

И за това как в крайна сметка границата е вътре в нас. И неовладените територии лежат в същността ни. И че човешките отношения остават непроменими независимо от реалиите, в които се практикуват. И дали Дивият запад ще е виртуален или реален, предизвикателставата остават едни и същи, защото човешкият инструментариум не се променя.

***

  • Я ми припомни защо не емигирирахме, докато ни беше време? – „Вайбър“ накъсва и дигитализирания глас на приятелката ми, докато го пренася  Ламашна и Европа.
  • Защото завършихме през 95та, – отговарям аз, радвам се на ексурзията и като на своя – после срещнахме някакви мъже, после родихме деца и така си останахме неимигрирали.

Тогава.

Ние не се придвижихме физически отвъд границите на държавата си трайно. Ние сме онези, за които звука при свързване с Интернет през телефон звучи като Марсилезата,  минимум. Интернет имигрантите изграждаме  пряко  онази прословута синусуида , чиито все по-високи и все по-близко разположени пикове обрисуват скоростта, с която тече времето през последните години. Ние не считаме приятелствата онлайн за страшни, приемат в реалните си домове хора, с които сме се срещали единствено в мрежата, сключваме брак с интернет- обитатели като нас и все по-трудно отделяме втория си живот от първия, виртуалното от физическото, позволявайки на двете реалии да живеят пълноценно заедно и да не влизат в конфликт.

Ние сме интернет имигранти и нас не ни е страх от нищо в реалността.
SL

Разпоредител на смута

Станислава Чуринскиене Винчюне

С годините, рецепторите на изкушения читател закърняват от пренасищане с текстове. Нужни са все по-силни стимули, по-завладяващи и необичайни истории, по-приковаващи вниманието стилови „специални ефекти“, за да задържат четящия буден и нащрек до края на романа.  „Разпоредителите на смута“ от Христо Караславов обаче успя да ме върне много години назад, в онова състояние, което смятах за безвъзвратно загубено – четенето, сякаш е за първи път. А когато накрая затворих книгата, го направих без обичайното усещане „това съм го чела някъде“, а „това съм го живяла“. Вероятно авторът ще се засегне, защото приема текста си като личен епос на ръба между въображаемото и реалното, но е факт, че романът говори с гласа на хиляди градски момичета и момчета, родени след средата на 60-те и през 70 –те г. И разказва за това какво е да пораснеш в България по онова време… и във фантазиите си.

Макар историята (или по-скоро мозайката от истории) да се развива в период, който от две десетилетия е смъртоносен капан за съвременните български автори, „Разпоредителите на смута“ прелита на километри над  превърналата се вече в традиция носталгична прослава на дъвката „Идеал“, демонизирането на времената преди падането на Желязната завеса и оплакването на първите години след това. Тя започва като разказ за няколко приятели, за жените в живота им, за мечтаната, но несъстояла се световна музикална слава, които с развитието на сюжета се превръщат в „ три източноевропейски момчета, блъскани от спорадични кризи, митове с изтекъл срок на годност и безтегловни миражи“.

Тази нишка остава до края и превръща романа в притча за порастването на момчетата и за световете, които носят в главите си. Но да се сведе единствено до това, би било несправедлива и неправилна профанизация на книгата, защото е многозначна и многопластова в степен, която сериозно разтяга границите на емоционалния и интелектуалния капацитет на читателя. Отвъд чисто събитийната линия, авторът е разгърнал втори и дори трети сюжетен пласт, който изглежда като средоточие между класическия епос и най-добрите традиции на фентъзи-жанра. По какъв начин „реалното“ повествувание кореспондира с фентъзи-епоса, не се наемам да тълкувам, мога само интуитивно да долавям как двете линии се допълват и обясняват взаимно.

„Разпоредителите на смута“ не пуска лесно в себе си и постоянно поставя препятствия пред читателя. В началото, той се обърква от въвеждането на Иванът, Ловеца, Чиновника и още образи на фантазийния пласт, и полага усилия да декодира символните им мистерии, същевременно опознавайки колорита на „реалните“ герои. Романът всъщност е мини-трилогия. Започва с „Джоб за дребни монети“, която вече е позната на немалко читатели от предишно издание, минава през „Разпоредителите на смута“ и завършва с „Евангелие от Асан“. С всяка част, парчетата от пъзела на историята се наместват, метафорният строй се опростява, повествуванието тече все по-бързо, докато накрая се разтваряш в „Евангелието“ и се молиш да не свършва.

Романът наистина е сложен по много начини, но нека никой не си представя, че е интелектуален или претенциозен напън. Христо Караславов ни запраща от света на деветдесетарските купонджии в стаите на брюкселските студентки, после в европейските бордеи на миналото, в родната казарма и черноморските къмпинги, използвайки виртуозна комбинация от жаргон и поетизми, сътворявайки крилати фрази, за които просто спираш и си казваш „Ех, защо не съм го измислил аз“.

И накрая, две думи за автора. От много години живее в Брюксел и това силно се усеща в писането му. Трябва да си прекарал дълги години извън България, за да можеш да я направиш толкова жива с разделителната способност на думите си – всеки мегапиксел от картината изпъква сам за себе си, докато не усетиш, че си на „Патриарха“ и пиеш бира на тротоара, чакайки важен човек да излезе от „Френската“.

Понеже читателите и сами ще се досетят, казвам без притеснение – Христо Караславов е син на Слав Христов Караславов, а Георги Караславов е брат на дядо му. Личното ми мнение е, че Христо е най-големият талант в семейство Караславови и се надявам повече читатели сами да се убедят в това.

“Second Life” с втори живот

Ангелина Александрова

Една книжна несправедливост е на път да бъде поправена!

През 2009 година Станислава Чуринскиене издаде втората си поред книга “Second Life”, описваща живота на Интернет-емигрантите, обитателите на мрежата с минимален офлайн живот. Първият тираж се изчерпа за броени месеци и се наложи допечатка. За съжаление, допечатката беше направена от погрешен файл и на книжния пазар се появи книга, чиито качества страдаха от липсата на редакторска и коректорска намеса. Фактът, че преведената на литовски Second Life не излиза от класациите на най-продаваните книги вече трета година, е показателен за това колко е важно изходния ти файл да е в ред.

Днес стана ясно, че на “Second Life” е даден шанс за втори живот. Книгата ще бъде преиздадена от младото и амбициозно издателство “Президент”. Станислава взема редакцията в свои ръце, като освен пренаписана историята ще бъде снабдена и с епилог, какъвто първото издание така и не е получило. И този път авторката няма да прекарва шест месеца в изолация и само в интернет -връзка с външния свят, както при написването на историята. 🙂

Попал в кино :)

Ангелина Александрова

Публикуваме текстове на други автори по-рядко, отколкото пишем в този блог, но днес имаме повод за споделяне.

Александър Кръстев, създателят на azCheta.com  пръв отбеляза новината за филмирането на “От Космоса с любов” на Стаси. Ето как:

http://azcheta.com/filmirat-ot-kosmosa-s-lyubov-ot-stanislava-churinskiene/

Та, освен в газету, попали и в кино. 🙂

“Реквием за никого” на Златко Енев -безроден ли е хуманистът

Станислава Чуринскиене Винчюне

Като мнозина изкушени от четенето българи, родени през 70-те, и аз до скоро се оплаквах, че България още няма роман, който описва и обобщава Прехода по достатъчно смислен, убедителен начин. Срещата ми с книгата на Златко Енев „Реквием за никого“ обаче ме накара да се притесня от невежеството си. Оказа се, че такъв роман има отдавна, просто по обичайните причини не е достигнал до мен. Преходът е амбициозна тема, по която мнозина са се упражнявали. Сякаш усещането, че пишещият трябва да разкаже нещо много важно и значимо, но непонятно за непреживелите го, кара авторите или невъздържано да орнаментират историите си, или да затъват с двата крака в жанра брут-лит. Г-н Енев се е опазил от всички капани на темата и е начертал впечатляващо ясна схема на динамиката на злото, започнало през 1944 г. и достигнало пика си с Възродителния процес.

Книгата наистина започва с преименуването на “българомохамеданите”, но показва Възродителния процес не през ключалката, каквато е обичайната плоскост на разказване по темата, а съвсем отвътре. Впечатляваща е почти документалната прецизност, с която г-н Енев е подредил реална информация за случилото се в килиите за мъчение на „некооперативни преименувани“ и за партийната политика спрямо бъдещите изселници. Всеки персонаж в романа олицетворява по една от нечовещините, които се случиха в последните 20 г. на миналия век и едно от най-силните попадения са тъкмо героите, в чиито действия и съдби се отрязава Възродителният процес. Преименуването и Голямата екскурзия завръзват възел, който текстът разплита в следващите около две десетилетия и проследява пътя на героите през границата към Турция, падането на комунистическия режим, организираната престъпност, косовските бордеи и Германия. Отвъд чисто естетическото наслаждение от четенето, романът наистина хвърля силна светлина върху политическите и социалните процеси в България през периода. Христоматиен е начинът, по който само чрез думите и делата на героите си, авторът успява да покаже как същите хора, които изпратиха българомохамеданите на екскурзия, сложиха началото на организираната престъпност в България и натрупаха първоначалните си капитали от трафик на хора, оръжие и нарушаване на ембаргото над Югославия.

Човекът, който привлече вниманието ми към романа, с право ме предупреди: „Не знам дали да ти я препоръчвам, много е тежка. В тази книга любов няма“. Тя наистина е тежка и на моменти непоносима за четене именно заради крайната й документалност и автентичност. Докато обръща страниците, читателят няма илюзии – перверзното насилие в косовските бордеи наистина е било точно такова, мъченията в килиите наистина са били точно такива, по-перфидните форми на ежедневно погазване на човешкото – също. Без да залита в ненужна графичност, авторът не търси обиколни думи и усещането, че си безпомощен наблюдател е почти задушаващо. В книгата обаче любов има. Героите се обичат помежду си, доколкото екстремните обстоятелства им позволяват. Заради освежаващото отсъствие на морализаторска позиция,  читателят остава с усещането, че и авторът обича героите си. В края на текста става ясно, че „Реквием за никого“ не е толкова разказ за Прехода, колкото история за насилника и жертвата. При това, насилник и жертва не са устойчива позиция, а само роли, които героите (и всички ние) заемаме според случая.

Не мога да не се възхитя на удивителния усет за композиция и сруктура, с която г-н Енев е подредил романа си. Нито един герой не остава недоразвит, нито една сцена – излишно натежала. Текстът е богат на изразни средства, но е изключително несуетен и това е първото нещо, което задържа вниманието ми. Г-н Енев се е опазил от опити да привлече вниманието върху собственото си красноречие и щедро е отстъпил гласа си на своите герои, които сякаш сами изразяват логиката на разгръщането си. А заедно,  тези образи начертават карта на злото, което сме живели и все още живеем.

Заинтригувана да науча повече за Златко Енев отвъд дейността му с „Либерален преглед“ и книгите му, смаяно установих, че заради този роман многократно е бил наричан „безродник“, „антибългарист“ и други квалификации, които не бих искала да помествам тук. Само мога да си представям какво е да бъдеш център на такава агресия заради хуманистичната си творческа и гражданска позиция. Вярвам обаче, че заради резултата – „Реквием за никого“, рискът си струва. Вече има четиво, което да дам един ден на сина ми, за да разбере в какви времена е живяла и се е формирала майка му.

„Усмивката на кучето“ от Димана Трънкова – урок по творческо писане

Станислава Чуринскиене Винчюне

Дебютният роман на Димана Трънкова е възхитително смел литературен риск. Риск е, защото нито една книга не възниква без контекста на местната литературната сцена, а този, в който се е случил „Усмивката на кучето“, не е най-лесният за археологически трилър. Прекият път към това да получиш наистина много лайкове е или да напишеш нещо лексиконно –афористично, или интелектуализирано до приспиване, а тя не е направила нищо подобно. Вместо това е сътворила четиво, което без преувеличение не можеш да пуснеш от ръцете си, а след края му си тъжен. Признавам, че прочетох текста от 451 страници за 56 часа, наливайки се с кафе, за да разбера какво ще стане по-нататък. Но докато четях, гърлото ми се стягаше все по-силно, защото с всяка следваща страница осъзнавах, че авторката е решила да разкаже за това какво е да живееш в никога несвършващ преход. И в държава, която се е сляла с организираната престъпност по дълбоко притеснителен начин. Тук би трябвало да следва кратко резюме на сюжета, но то ще дойде по-късно. Струва ми се важно първо да разкажа защо „Усмивката на кучето“ е толкова значимо постижение.

  1. Книгата е съвършеното доказателство, че добрите четива излизат от клавиатурите на хора, които имат повече от достатъчно личен опит с темите, за които пишат. За мое изумление се оказа, че Димана Трънкова е не възпитаник на елитарна програма по творческо писане в американски университет, а археолог. Така, докато потъва в историята, читателят поглъща необятни количества информация за археологически обекти, тракийски култове, светилища, писмености, дори за любимата ми „Митът за вечното завръщане“ на Мирча Елиаде.
  2. Докато едни герои умират по особено зловещ начин, а други се влюбват (и това също прилича на смърт),  четящият попада на пространна информация за иманярските общества в България, която изправя косите. Тя ми изглежда точно толкова невъзможно-абсурдна, колкото със сигурност е и истинска. Разказът плътно очертава сливането на организираната престъпност, иманярската мафия и държавата – един възел, стегнал по един или друг начин всеки от нас.
  3. Колкото и вълнуваща да е криминално-археологическата интрига, поне на мен на преден план ми изпъкваха човешките отношения. Любовният триъгълник, оформил се между опасностите на археологическите обекти и безнадеждността на днешния ден в България, е толкова горещ, рокенрол и натъжаващ, че звучи лично преживян.
  4. Удивителният авторски стил на Димана, заради който я заподозрях в дългогодишно и скъпо обучение по творческо писане. Това е първата книга от български автор, която съм чела (вкл. и моите), чиито диалози не звучат дървено и тромаво. Описанията на сцени са такива, че просто ги виждаш пред очите си. Никой не се опитва да ти обясни истината за живота, света и държавата, но усещаш, че под експлицитната фабула има още няколко пласта, които не преработваш веднага, но натежават в слънчевия сплит.

Няколко думи за сюжета. Формално, повествуванието наистина се завърта около археологическо-иманярски престъпления. На Белинташ, голямо тракийско скално светилище, е открит труп на човек, намерил смъртта си, набучен на няколко копия. В този момент, на сцената излиза Джон – журналист на свободна практика, живо въплъщение на житейския модус „изгори за да светиш“ и заврян зет, който пристига в София, за да зарадва роднините на жена си с „истинска“ сватба по наши традиции. Сврян в малък апартамент заедно с цялото семейство на жена си Емилия, той има отчайваща нужда да се захване с нещо свое и да заглуши съмненията си около здравината на току що сключения брак. Неспокойната душа на Джон скоро го насочва по следите на убийството, а финансовите му затруднения го принуждават да се захване с писане на статия по темата. Услужливите обстоятелства му намират и помощник – журналистката Мая, която никак не обича да стои на едно място и за нея движението е живот. Двамата хукват към Белинташ, за да се заровят в обстоятелствата около престъплението,  но второто убийство не закъснява и нещата значително се усложняват. А междувременно самотната съпруга на Джон,Емилия, се притеснява все повече и повече за естеството на отсъствията му. И има защо. Следват още убийства, главоломна надпревара между убиеца, двамата журналисти, българската иманярска мафия и група студенти, вманиачени в тракийски митологически култове и практики. Накрая Джон и Мая се борят не за журналистически материали, а за живота си и душите си. Емилия пък се бори за брака си. С две думи – чудесно четиво. Задължителна за българи в чужбина, българи в България, изкушени от история, археология, темите на прехода, човешките отношения и доброто съвременно творческо писане.

dimana_ usmivkata