„Христоматия на пияницата“ от Херкус Кунчус – храбрият червен нос на литовския постмодернизъм

Станислава Чуринскиене Винчуне

Не съм книжен блогър, дори изобщо не съм блогър, но на 14. 4. в София ще гостува литовският писател, драматург и ексцентрик Херкус Кунчус. Той ще представи един наистина изключителен … текст… (по липса на друго определение за книгата му „Христоматия на пияницата“, издадена от „Факел Експрес“). Иска ми се „Христоматията“ да стигне до повече хора и тук разказвам за моите преживявания с нея. 

Още в първите часове от дебютното ми посещение в Литва, кой знае как, се озовах на рожден ден. Рожденикът ме приближи, наля догоре една водна чаша със старка (местно високооктаново питие) и каза: „Колкото капки оставиш в чашата, толкова нещастия ми пожелаваш“. На един дъх се постарах да му спестя каквито и да било неблагополучия. В следващия час ми се наложи по същия начин да му доказвам добронамереността си още два пъти. След това купонът рязко се превърна в абсурдно, но неистово цветно събитие.

Същото се случва и с онези, дръзнали да попаднат на литературната деснячка на Херкус Кунчус, смятан за най-скандалният литовски автор. В консервативната, католическа Литва, не е трудно да те вземат за провокативен, но на Кунчус скандалът му се отдава в световен мащаб. Това е особено очевидно в жанрово неопределимата му книга „Христоматия на пияницата“. Веднага предупреждавам, че „Христоматията“ е екстремна версия на постмодерното писане, което обикновено ми изправя рогата и ме отказва на третата страница. В този случай обаче, изгълтах текста за няма и три часа.

Битката ми с него започна като задочно надцакване с автора. „Христоматия на пияницата“ е силно интертекстуална, непрекъснато намига към и диалогизира с исторически събития, философски понятия, автори като Хайдегер и Ницше, прави внезапни завои към Рамщайн и икони на масовата култура, връща се към политически лозунги и текстове, Библията и пак към световната история. Та в първите петдесет страници се състезавах с Кунчус на принципа „дай да видя ще се сетя ли с кого/какво се заяжда в момента“. После текстът ме погълна.

За какво е тази книга все пак? За пиенето, разбира се! „Христоматия на пияницата“ изповядва някакъв алкохолен солипсизъм, свеждане на битието до ритуала на нескончаемия запой. По-интересното обаче е, че разказът му за живота на пияницата не е обичайният (мело)драматичен мрън за ужасите на алкохолното пристрастяване (за справка – Пиер Меро, „Бозайници“, а си имаме и нашенски образци в жанра). Книгата бяга и от изящната умозрителност на Венедикт Ерофеевата „Москва – Петушки“. „Христоматията“ е просто влизане в главата на адскимногоумния пияч и поглеждане на света с неговите (зачервени от пиене) очи. Ако човек се осмели да вземе назаем главата на Кунчус и прекара три часа с книгата му, ще получи абсурдно, почти сюрреалистично преживяване. В него живеенето е сведено до пиене и опита, който пиенето носи, но този факт е напълно лишен от морални оценки и съждения.

„Алкохолът е сложно нещо, макар че този, който му се е посветил, се стреми да сведе живота си до един-единствен принцип. Пиещият представя цялата работа като някаква несравнима ценност. Не го слушайте, става дума за истинско страдание“ – пише Меро в „Бозайници“. Кунчус обаче разказва за пиенето като за житейски модус, легитимен вариант на дойстойно съществуване. Книгата му е антитеза на представата за алкохола като страдание. За да стане още по-хубаво, цялата „Христоматия“ е нахвърляна в естетиката на абсурда. Иска се здрав стомах за да прочетеш хладнокръвно, как епизодичен персонаж отваря бутилка вино с протезата на ръката си и така успява да си спечели уважението на главния герой (автора).

След всичко това, ще разберете защо не мога да ви обясня за какво всъщност се разказва в книгата. Освен, разбира се, за пиене и за мистичната връзка между него и изкуството. Формално, авторът заминава за арт-семинар в чужбина, среща се и пие с различни хора. Реално, в нещо като историята непрекъснато се намесват микроистории за обикновени хора, партийни лидери, ексцентрици, психопати, революционери, исторически личности, обикновени пияници. Летвата на Кунчус е висока. Читателят трябва да е със сериозна интелектуална подготовка, за да разчете дълбоките пластове под целия излял се алкохол. Ако човек очаква строен разказ с начало, край и поука, по-добре да не отваря „Христоматия на пияницата“. Но ако не го направи, ще загуби. Сериозно.