„Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името.“

Ангелина Александрова 

Виждали ли сте някога акт за раждане, на който е здраскано всичко друго, освен дата и мястото на раждане? Имена на родители, рождено име – върху всичко прокарани линии с химикалка, отгоре написано друго име, встрани подпис на длъжностно лице и печат? Някой е свършил тази работа и е удостоверил угодността и. Някой е загубил себе си. Родителите си. Името си. Историята си. Виждали ли сте документ, който да удостоверява,че някой е някой друг? Аз съм. Такъв документ е част от моята лична история и онези здраскани имена са задраскани през душата ми. Държала съм го. Хълцала съм над него, затиснат от чаша с кафе, за да не отлети,дoкато попълвам документи, с които носителят на здрасканото име молеше да му го върнат. Двадесет и пет години след като са му го отнели по време на процеса, наречен Възродителен.

Много надежди възлагах на „Булото“, още повече,че я издава човек, чийто вкус за книги е критерий за качество за мен. За съжаление, ще си остана с надеждата някой друг да разкаже тази история по-добре.

Няма да се спирам на стила на автора, не е мой тип изказ това и не това разбирам под литература. Ще пиша за историята, която би трябвало да е в центъра на книгата и да я носи като гръбнак през умовете на читателите. Този гръбнак започва да се изправя твърде късно, след 70-та страница. До тогава пред уважаемите читателски очи се обрисува образ на мъж, който няма нищо общо с драмата на преименуването, освен,че живее с жена,чието име и минало не знае. Каква е тя, какво я мъчи, защо я мъчи, от къде идва, къде отива – всичко, което трябва да обрисува носителката на трагедията, остава забулено. До края на книгата не получих отговор защо. Много себевглеждане, малко оглеждане наоколо; много разсъждения за живота, малко за живота на другите; много каламбури, малко запомнящи се случки. Делиормана, този рай за мистика, е поле на събития, свързани като пачуърк, без единна спойка, без канава. Индивидуалните драми не могат да прелеят в драмите на цялото общество, трагедиите остават изолирани, а думите – недомлъвки. Всеки елемент на повествованието се завива като охлювена черупка около себе си и на мен ми липсва, че няма цялостно обрисувана картина – е, да изневярата в началото се завърта към края в различен контекст, ама… Липсват ми цялостни образи, мъжете и жените са на приливи и отливи и не, не мога да добия представа какво е страшното в любовта към жена без име.

Много ми се искаше хората в книгата да говорят повече. Защото, когато го направят, те имат какво да кажат и го казват интересно. Истинската сила на книгата е в диалозите и именно във взаимодействието между хората чрез думи повествованието оживява и става запомнящо се. Истински щедрият автор оставя да се чуе истинския глас на героите му и в редките случаи, в които писателят е оставил хората в книгата му да говорят, това е наистина вълнуващо и живо.

Има една червена нишка през цялата книга – темата за насилието, насилника и жертвата. Такава мрежа би могла да се оплете от нея! Потенциалът на тази нишка остава недооплетен, дали поради хуманизъм или неразбиране, не знам.

Понеже не смея да разкажа историята на онзи зачеркнат акт за раждане, все се надявам някой друг да свърши тази работа вместо мен и някак си да може да обясни какво е да вървиш през живота без сянката зад себе си. Не е тема, по която може да е изсипят няколко страници, да генерализираш, да пишеш афористично, да разтягаш изречения – човекът, който се наема да говори за разпънатите по този начин съдби, трябва да е минал под кръстовете им и да има представа от първа ръка какво боли и как не се поняся тази болка. Да не разбираш защо отнемат част от идентичността ти е дълбока лична трагедия, а неизмеримо по-дълбока е трагедията на двойния живот – един сред свои, рождени, присъщо, по забранен начин и друг – официализиран и чужд. Смятам,че за хората, преминали през несъстоялото се политическо възраждане трябва да се пише с отговорност, съзнавайки, че невиделите преименуването ще си съставят представа за онези времена по книгата ти и ще те цитират като авторитет. Да си между две земи, твоята родна и чуждата родна; да си между две имена, даденото и (насила) избраното, да си между два свята е трагедия, която трябва да си преживял, за да можеш да обясниш.

„Stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemos “ или„Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името.“* В “Булото“ роза не открих.

*Умберто Еко, “Името на розата”

Advertisements

Tags: , , ,

One response to “„Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името.“”

  1. Diana Marinova says :

    Въпреки отрицателния знак,коментарът породи в мен любопитство,да прочета книгата-много интригуващо написан…

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: