Archive | July 2014

“Реквием за никого” на Златко Енев -безроден ли е хуманистът

Станислава Чуринскиене Винчюне

Като мнозина изкушени от четенето българи, родени през 70-те, и аз до скоро се оплаквах, че България още няма роман, който описва и обобщава Прехода по достатъчно смислен, убедителен начин. Срещата ми с книгата на Златко Енев „Реквием за никого“ обаче ме накара да се притесня от невежеството си. Оказа се, че такъв роман има отдавна, просто по обичайните причини не е достигнал до мен. Преходът е амбициозна тема, по която мнозина са се упражнявали. Сякаш усещането, че пишещият трябва да разкаже нещо много важно и значимо, но непонятно за непреживелите го, кара авторите или невъздържано да орнаментират историите си, или да затъват с двата крака в жанра брут-лит. Г-н Енев се е опазил от всички капани на темата и е начертал впечатляващо ясна схема на динамиката на злото, започнало през 1944 г. и достигнало пика си с Възродителния процес.

Книгата наистина започва с преименуването на “българомохамеданите”, но показва Възродителния процес не през ключалката, каквато е обичайната плоскост на разказване по темата, а съвсем отвътре. Впечатляваща е почти документалната прецизност, с която г-н Енев е подредил реална информация за случилото се в килиите за мъчение на „некооперативни преименувани“ и за партийната политика спрямо бъдещите изселници. Всеки персонаж в романа олицетворява по една от нечовещините, които се случиха в последните 20 г. на миналия век и едно от най-силните попадения са тъкмо героите, в чиито действия и съдби се отрязава Възродителният процес. Преименуването и Голямата екскурзия завръзват възел, който текстът разплита в следващите около две десетилетия и проследява пътя на героите през границата към Турция, падането на комунистическия режим, организираната престъпност, косовските бордеи и Германия. Отвъд чисто естетическото наслаждение от четенето, романът наистина хвърля силна светлина върху политическите и социалните процеси в България през периода. Христоматиен е начинът, по който само чрез думите и делата на героите си, авторът успява да покаже как същите хора, които изпратиха българомохамеданите на екскурзия, сложиха началото на организираната престъпност в България и натрупаха първоначалните си капитали от трафик на хора, оръжие и нарушаване на ембаргото над Югославия.

Човекът, който привлече вниманието ми към романа, с право ме предупреди: „Не знам дали да ти я препоръчвам, много е тежка. В тази книга любов няма“. Тя наистина е тежка и на моменти непоносима за четене именно заради крайната й документалност и автентичност. Докато обръща страниците, читателят няма илюзии – перверзното насилие в косовските бордеи наистина е било точно такова, мъченията в килиите наистина са били точно такива, по-перфидните форми на ежедневно погазване на човешкото – също. Без да залита в ненужна графичност, авторът не търси обиколни думи и усещането, че си безпомощен наблюдател е почти задушаващо. В книгата обаче любов има. Героите се обичат помежду си, доколкото екстремните обстоятелства им позволяват. Заради освежаващото отсъствие на морализаторска позиция,  читателят остава с усещането, че и авторът обича героите си. В края на текста става ясно, че „Реквием за никого“ не е толкова разказ за Прехода, колкото история за насилника и жертвата. При това, насилник и жертва не са устойчива позиция, а само роли, които героите (и всички ние) заемаме според случая.

Не мога да не се възхитя на удивителния усет за композиция и сруктура, с която г-н Енев е подредил романа си. Нито един герой не остава недоразвит, нито една сцена – излишно натежала. Текстът е богат на изразни средства, но е изключително несуетен и това е първото нещо, което задържа вниманието ми. Г-н Енев се е опазил от опити да привлече вниманието върху собственото си красноречие и щедро е отстъпил гласа си на своите герои, които сякаш сами изразяват логиката на разгръщането си. А заедно,  тези образи начертават карта на злото, което сме живели и все още живеем.

Заинтригувана да науча повече за Златко Енев отвъд дейността му с „Либерален преглед“ и книгите му, смаяно установих, че заради този роман многократно е бил наричан „безродник“, „антибългарист“ и други квалификации, които не бих искала да помествам тук. Само мога да си представям какво е да бъдеш център на такава агресия заради хуманистичната си творческа и гражданска позиция. Вярвам обаче, че заради резултата – „Реквием за никого“, рискът си струва. Вече има четиво, което да дам един ден на сина ми, за да разбере в какви времена е живяла и се е формирала майка му.

Advertisements

„Усмивката на кучето“ от Димана Трънкова – урок по творческо писане

Станислава Чуринскиене Винчюне

Дебютният роман на Димана Трънкова е възхитително смел литературен риск. Риск е, защото нито една книга не възниква без контекста на местната литературната сцена, а този, в който се е случил „Усмивката на кучето“, не е най-лесният за археологически трилър. Прекият път към това да получиш наистина много лайкове е или да напишеш нещо лексиконно –афористично, или интелектуализирано до приспиване, а тя не е направила нищо подобно. Вместо това е сътворила четиво, което без преувеличение не можеш да пуснеш от ръцете си, а след края му си тъжен. Признавам, че прочетох текста от 451 страници за 56 часа, наливайки се с кафе, за да разбера какво ще стане по-нататък. Но докато четях, гърлото ми се стягаше все по-силно, защото с всяка следваща страница осъзнавах, че авторката е решила да разкаже за това какво е да живееш в никога несвършващ преход. И в държава, която се е сляла с организираната престъпност по дълбоко притеснителен начин. Тук би трябвало да следва кратко резюме на сюжета, но то ще дойде по-късно. Струва ми се важно първо да разкажа защо „Усмивката на кучето“ е толкова значимо постижение.

  1. Книгата е съвършеното доказателство, че добрите четива излизат от клавиатурите на хора, които имат повече от достатъчно личен опит с темите, за които пишат. За мое изумление се оказа, че Димана Трънкова е не възпитаник на елитарна програма по творческо писане в американски университет, а археолог. Така, докато потъва в историята, читателят поглъща необятни количества информация за археологически обекти, тракийски култове, светилища, писмености, дори за любимата ми „Митът за вечното завръщане“ на Мирча Елиаде.
  2. Докато едни герои умират по особено зловещ начин, а други се влюбват (и това също прилича на смърт),  четящият попада на пространна информация за иманярските общества в България, която изправя косите. Тя ми изглежда точно толкова невъзможно-абсурдна, колкото със сигурност е и истинска. Разказът плътно очертава сливането на организираната престъпност, иманярската мафия и държавата – един възел, стегнал по един или друг начин всеки от нас.
  3. Колкото и вълнуваща да е криминално-археологическата интрига, поне на мен на преден план ми изпъкваха човешките отношения. Любовният триъгълник, оформил се между опасностите на археологическите обекти и безнадеждността на днешния ден в България, е толкова горещ, рокенрол и натъжаващ, че звучи лично преживян.
  4. Удивителният авторски стил на Димана, заради който я заподозрях в дългогодишно и скъпо обучение по творческо писане. Това е първата книга от български автор, която съм чела (вкл. и моите), чиито диалози не звучат дървено и тромаво. Описанията на сцени са такива, че просто ги виждаш пред очите си. Никой не се опитва да ти обясни истината за живота, света и държавата, но усещаш, че под експлицитната фабула има още няколко пласта, които не преработваш веднага, но натежават в слънчевия сплит.

Няколко думи за сюжета. Формално, повествуванието наистина се завърта около археологическо-иманярски престъпления. На Белинташ, голямо тракийско скално светилище, е открит труп на човек, намерил смъртта си, набучен на няколко копия. В този момент, на сцената излиза Джон – журналист на свободна практика, живо въплъщение на житейския модус „изгори за да светиш“ и заврян зет, който пристига в София, за да зарадва роднините на жена си с „истинска“ сватба по наши традиции. Сврян в малък апартамент заедно с цялото семейство на жена си Емилия, той има отчайваща нужда да се захване с нещо свое и да заглуши съмненията си около здравината на току що сключения брак. Неспокойната душа на Джон скоро го насочва по следите на убийството, а финансовите му затруднения го принуждават да се захване с писане на статия по темата. Услужливите обстоятелства му намират и помощник – журналистката Мая, която никак не обича да стои на едно място и за нея движението е живот. Двамата хукват към Белинташ, за да се заровят в обстоятелствата около престъплението,  но второто убийство не закъснява и нещата значително се усложняват. А междувременно самотната съпруга на Джон,Емилия, се притеснява все повече и повече за естеството на отсъствията му. И има защо. Следват още убийства, главоломна надпревара между убиеца, двамата журналисти, българската иманярска мафия и група студенти, вманиачени в тракийски митологически култове и практики. Накрая Джон и Мая се борят не за журналистически материали, а за живота си и душите си. Емилия пък се бори за брака си. С две думи – чудесно четиво. Задължителна за българи в чужбина, българи в България, изкушени от история, археология, темите на прехода, човешките отношения и доброто съвременно творческо писане.

dimana_ usmivkata