Archive | November 2014

Кратка история на интернавтите

Ангелина Александрова

През 2007 година Станислава се затваря в нает нарочно апартамент, далеч от физическия свят, за да напише третата си книга. В продължение на половин година тя общува със себеподобните си изключително във виртуалното пространство, опитвайки се да да опознае  новата прослойка, която самата тя нарича „интернет имигранти“ – все по-разрастващата се група на хора, които прекарват почти цялото си време в мрежата, управляват професионалните си дела през интернет и общуват , влюбват се и правят секс с потребители от цял свят, и живеят в социалните мрежи. След десет месеца се появява книга, която е толкова художествена литература, fiction, колкото и документалистика. „Секънд лайф“ е първият летопис на интернавтите в съвременната българска литература.

„Секънд лайф“ е книга за човека и границата. За съвременния човек, който преживява специфично чувство на безпомощност в свят, който се движи все по-бързо, в който физическите разстояния стават все по-променливи, в който хората напускат държавите си и самите държави изчезват.Предизвикателствата пред човешкото възприятие се менят със скоростта на светлината, а инструментариумите за справяне с реалността са едни и същи години наред. И границата, която от реално, се превръща в абстрактно понятие.

Книгата би могла да се разглежда в контекста на наратива на американския роман за завладяване на Дивия Запад – разказ за постоянно придвижващата се напред и отдалечаваща се граница. Според определението на Фредерик Джаксън Търнър,тези романи описват  постоянният стремеж да се опитоми и овладее нова територия, поход, който подхранва въображението и вдъхновява духа. Този стремеж не оставя  в света  и едно кътче незавладяно; тогава изследователският дух се обръща навътре в човека. А в най-новите времена – към виртуалното пространство. Във виртуалните простори се  създава илюзорното усещане за всемогъщество, за неограничени възможности, за  проекции, които стават реални с един удар върху ENTER. Интернет позволява на обитателите си да преминават граници, които съществуват само в мислите им и да откриват  неподозирани реалии в собствената си душевност. И докато извън Интернет светът е ограничаващ и наказващ,  в мрежата единставената граница е небето. Ужасен от разкъсващите  се в реалността връзки, интернавтът е запленен от възможностите да се свърже с хора от другия край на света, да премине през образи и етапи, да надделее над ограниченията и сам да забива колчетата на новите граници. Онлайн резидентите общуват с образи, играят със самоличности и се опиянявaт от идеята за несъстоятелността на границите.
За такива хора пише Станислава.

И за това как в крайна сметка границата е вътре в нас. И неовладените територии лежат в същността ни. И че човешките отношения остават непроменими независимо от реалиите, в които се практикуват. И дали Дивият запад ще е виртуален или реален, предизвикателставата остават едни и същи, защото човешкият инструментариум не се променя.

***

  • Я ми припомни защо не емигирирахме, докато ни беше време? – „Вайбър“ накъсва и дигитализирания глас на приятелката ми, докато го пренася  Ламашна и Европа.
  • Защото завършихме през 95та, – отговарям аз, радвам се на ексурзията и като на своя – после срещнахме някакви мъже, после родихме деца и така си останахме неимигрирали.

Тогава.

Ние не се придвижихме физически отвъд границите на държавата си трайно. Ние сме онези, за които звука при свързване с Интернет през телефон звучи като Марсилезата,  минимум. Интернет имигрантите изграждаме  пряко  онази прословута синусуида , чиито все по-високи и все по-близко разположени пикове обрисуват скоростта, с която тече времето през последните години. Ние не считаме приятелствата онлайн за страшни, приемат в реалните си домове хора, с които сме се срещали единствено в мрежата, сключваме брак с интернет- обитатели като нас и все по-трудно отделяме втория си живот от първия, виртуалното от физическото, позволявайки на двете реалии да живеят пълноценно заедно и да не влизат в конфликт.

Ние сме интернет имигранти и нас не ни е страх от нищо в реалността.
SL

Advertisements

Разпоредител на смута

Станислава Чуринскиене Винчюне

С годините, рецепторите на изкушения читател закърняват от пренасищане с текстове. Нужни са все по-силни стимули, по-завладяващи и необичайни истории, по-приковаващи вниманието стилови „специални ефекти“, за да задържат четящия буден и нащрек до края на романа.  „Разпоредителите на смута“ от Христо Караславов обаче успя да ме върне много години назад, в онова състояние, което смятах за безвъзвратно загубено – четенето, сякаш е за първи път. А когато накрая затворих книгата, го направих без обичайното усещане „това съм го чела някъде“, а „това съм го живяла“. Вероятно авторът ще се засегне, защото приема текста си като личен епос на ръба между въображаемото и реалното, но е факт, че романът говори с гласа на хиляди градски момичета и момчета, родени след средата на 60-те и през 70 –те г. И разказва за това какво е да пораснеш в България по онова време… и във фантазиите си.

Макар историята (или по-скоро мозайката от истории) да се развива в период, който от две десетилетия е смъртоносен капан за съвременните български автори, „Разпоредителите на смута“ прелита на километри над  превърналата се вече в традиция носталгична прослава на дъвката „Идеал“, демонизирането на времената преди падането на Желязната завеса и оплакването на първите години след това. Тя започва като разказ за няколко приятели, за жените в живота им, за мечтаната, но несъстояла се световна музикална слава, които с развитието на сюжета се превръщат в „ три източноевропейски момчета, блъскани от спорадични кризи, митове с изтекъл срок на годност и безтегловни миражи“.

Тази нишка остава до края и превръща романа в притча за порастването на момчетата и за световете, които носят в главите си. Но да се сведе единствено до това, би било несправедлива и неправилна профанизация на книгата, защото е многозначна и многопластова в степен, която сериозно разтяга границите на емоционалния и интелектуалния капацитет на читателя. Отвъд чисто събитийната линия, авторът е разгърнал втори и дори трети сюжетен пласт, който изглежда като средоточие между класическия епос и най-добрите традиции на фентъзи-жанра. По какъв начин „реалното“ повествувание кореспондира с фентъзи-епоса, не се наемам да тълкувам, мога само интуитивно да долавям как двете линии се допълват и обясняват взаимно.

„Разпоредителите на смута“ не пуска лесно в себе си и постоянно поставя препятствия пред читателя. В началото, той се обърква от въвеждането на Иванът, Ловеца, Чиновника и още образи на фантазийния пласт, и полага усилия да декодира символните им мистерии, същевременно опознавайки колорита на „реалните“ герои. Романът всъщност е мини-трилогия. Започва с „Джоб за дребни монети“, която вече е позната на немалко читатели от предишно издание, минава през „Разпоредителите на смута“ и завършва с „Евангелие от Асан“. С всяка част, парчетата от пъзела на историята се наместват, метафорният строй се опростява, повествуванието тече все по-бързо, докато накрая се разтваряш в „Евангелието“ и се молиш да не свършва.

Романът наистина е сложен по много начини, но нека никой не си представя, че е интелектуален или претенциозен напън. Христо Караславов ни запраща от света на деветдесетарските купонджии в стаите на брюкселските студентки, после в европейските бордеи на миналото, в родната казарма и черноморските къмпинги, използвайки виртуозна комбинация от жаргон и поетизми, сътворявайки крилати фрази, за които просто спираш и си казваш „Ех, защо не съм го измислил аз“.

И накрая, две думи за автора. От много години живее в Брюксел и това силно се усеща в писането му. Трябва да си прекарал дълги години извън България, за да можеш да я направиш толкова жива с разделителната способност на думите си – всеки мегапиксел от картината изпъква сам за себе си, докато не усетиш, че си на „Патриарха“ и пиеш бира на тротоара, чакайки важен човек да излезе от „Френската“.

Понеже читателите и сами ще се досетят, казвам без притеснение – Христо Караславов е син на Слав Христов Караславов, а Георги Караславов е брат на дядо му. Личното ми мнение е, че Христо е най-големият талант в семейство Караславови и се надявам повече читатели сами да се убедят в това.