Archive | December 2014

Искам да съм Анет Маринова

Станислава Чуринскиене

Дебютната стихосбирка на Анет Маринова „Рокли пачуърк“ е явление, съизмеримо с висините на недостижимата Аксиния Михайлова. С тази разлика, че ако поетичната фраза на Аксиния лети и пробива стратосферата, то стиховете на Анет дълбаят дупки чак до ядрото и същината на нещата.

„Пачуъркът е измислен от жени. Те подсилвали дрехите на своите мъже с малки парченца текстил. Това била бронята на мъжа, която му помагала да оцелява. Пачуъркът е правил така, че старите или умалели дрешки на децата, чрез ръцете на майките, получавали нов живот. Всяко парченце се е зашивало за друго. Пачуъркът е предавал женствеността“. Така Анет обяснява символиката на заглавието в предговора към стихосбирката, а читателят разбира, че това е поетическа книга за женствеността – „онази част на жената, която буди ужас у самата нея“.

Изключително смело от страна на Анет е да нагази в изследване на женствеността във време, в което жените са насърчавани да се дистанцират от нея повече от всякога. „Пише като жена“ е присъда, издавана на много авторки, заели се да огледат от всички страни и да опишат вероятно най-интересния аспект от съществуването ни – човешките отношения, сякаш да си жена е обидно и трябва да се опитваш да пишеш като нещо друго. В стиховете си обаче, Анет подхожда като патоанатом. Тя прави хладнокръвна и прецизна дисекция на преживяванията на жената и женското, на мястото на мъжа в женския свят, на майката като носител и генератор на идентичността на дъщерята. Почти в цялата стихосбирка може да се проследи задочния диалог на една жена с нейната майка и паметта за нея. Диалогът индиректно се разиграва пред очите на Мъжа, свидетел на следите от майката у жената, която се опитва да го опитоми. Този мъж сменя позицията си от свидетел на участник в драмата между майка и дъщеря, тази драма го формира, той нея – също.

Понеже Анет е психоаналитично ориентиран автор, не мога да не отбележа отсъствието на Бащата и Детето в стиховете за женския свят. „Стиховете ми са чужди деца /пускам ги да наберат плодове/ от двора,/ а в замяна/ в джобовете им/ пъхам писмата си, /от които някой да прави/ късмети за сутрешните ми кафета“ – ето как авторката с един замах обръща представата за женското и онова, което уж традиционно го определя – децата и бащата. Но не само това, цялата книга е пълна с брилянтни предизвикателства, които много напомнят ироничния смях на красива вещица. Това особено силно се чувства във втория от общо трите дяла на книгата – „Back Stage Pause“. Там авторката се заиграва с езика и смисъла, подчинявайки ги на умелата си поетична прищявка – натиква драмата на женското битие в строфи, които подвеждащо напомнят на детски броилки.

След петия прочит на стихосбирката „Рокли пачуърк“ окончателно се убедих, че Анет Маринова чувства и вижда неща, за които повечето хора нямат сетива. Помечтах си да съм нея за няколко дни и да преживея цялото многообразие от игрите на ума, с които тя очевидно се забавлява (не безобидно, може би понякога дори много опасно), докато тича с вълци от сутрин до вечер. Не вярвате ли? Вижте:

От утробата

В последния ден на август тъгувах по майка ми.
Не мълчах на гроба.
По-късно думите излязоха от ухото на
радиото от дясната ми страна.
Затанцуваха в слънчевия прах.
Точно в задния двор застанаха тежко.
Можех да ги хвана в шепи.
Докато хората ги е нямало, цветята от
саксиите са пуснали хипарски коси.
Но са кротки и чакат в тишината на празните
столове.
Оранжевият пепелник е центъра на лятното
ни огнище.
Приканва насам.
Графикът ми се запълва като бавен и впиващ се
в тялото блус.
Носталгия по нещо и очакване за друго.
Време е за работа.