„Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името.“

Ангелина Александрова 

Виждали ли сте някога акт за раждане, на който е здраскано всичко друго, освен дата и мястото на раждане? Имена на родители, рождено име – върху всичко прокарани линии с химикалка, отгоре написано друго име, встрани подпис на длъжностно лице и печат? Някой е свършил тази работа и е удостоверил угодността и. Някой е загубил себе си. Родителите си. Името си. Историята си. Виждали ли сте документ, който да удостоверява,че някой е някой друг? Аз съм. Такъв документ е част от моята лична история и онези здраскани имена са задраскани през душата ми. Държала съм го. Хълцала съм над него, затиснат от чаша с кафе, за да не отлети,дoкато попълвам документи, с които носителят на здрасканото име молеше да му го върнат. Двадесет и пет години след като са му го отнели по време на процеса, наречен Възродителен.

Много надежди възлагах на „Булото“, още повече,че я издава човек, чийто вкус за книги е критерий за качество за мен. За съжаление, ще си остана с надеждата някой друг да разкаже тази история по-добре.

Няма да се спирам на стила на автора, не е мой тип изказ това и не това разбирам под литература. Ще пиша за историята, която би трябвало да е в центъра на книгата и да я носи като гръбнак през умовете на читателите. Този гръбнак започва да се изправя твърде късно, след 70-та страница. До тогава пред уважаемите читателски очи се обрисува образ на мъж, който няма нищо общо с драмата на преименуването, освен,че живее с жена,чието име и минало не знае. Каква е тя, какво я мъчи, защо я мъчи, от къде идва, къде отива – всичко, което трябва да обрисува носителката на трагедията, остава забулено. До края на книгата не получих отговор защо. Много себевглеждане, малко оглеждане наоколо; много разсъждения за живота, малко за живота на другите; много каламбури, малко запомнящи се случки. Делиормана, този рай за мистика, е поле на събития, свързани като пачуърк, без единна спойка, без канава. Индивидуалните драми не могат да прелеят в драмите на цялото общество, трагедиите остават изолирани, а думите – недомлъвки. Всеки елемент на повествованието се завива като охлювена черупка около себе си и на мен ми липсва, че няма цялостно обрисувана картина – е, да изневярата в началото се завърта към края в различен контекст, ама… Липсват ми цялостни образи, мъжете и жените са на приливи и отливи и не, не мога да добия представа какво е страшното в любовта към жена без име.

Много ми се искаше хората в книгата да говорят повече. Защото, когато го направят, те имат какво да кажат и го казват интересно. Истинската сила на книгата е в диалозите и именно във взаимодействието между хората чрез думи повествованието оживява и става запомнящо се. Истински щедрият автор оставя да се чуе истинския глас на героите му и в редките случаи, в които писателят е оставил хората в книгата му да говорят, това е наистина вълнуващо и живо.

Има една червена нишка през цялата книга – темата за насилието, насилника и жертвата. Такава мрежа би могла да се оплете от нея! Потенциалът на тази нишка остава недооплетен, дали поради хуманизъм или неразбиране, не знам.

Понеже не смея да разкажа историята на онзи зачеркнат акт за раждане, все се надявам някой друг да свърши тази работа вместо мен и някак си да може да обясни какво е да вървиш през живота без сянката зад себе си. Не е тема, по която може да е изсипят няколко страници, да генерализираш, да пишеш афористично, да разтягаш изречения – човекът, който се наема да говори за разпънатите по този начин съдби, трябва да е минал под кръстовете им и да има представа от първа ръка какво боли и как не се поняся тази болка. Да не разбираш защо отнемат част от идентичността ти е дълбока лична трагедия, а неизмеримо по-дълбока е трагедията на двойния живот – един сред свои, рождени, присъщо, по забранен начин и друг – официализиран и чужд. Смятам,че за хората, преминали през несъстоялото се политическо възраждане трябва да се пише с отговорност, съзнавайки, че невиделите преименуването ще си съставят представа за онези времена по книгата ти и ще те цитират като авторитет. Да си между две земи, твоята родна и чуждата родна; да си между две имена, даденото и (насила) избраното, да си между два свята е трагедия, която трябва да си преживял, за да можеш да обясниш.

„Stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemos “ или„Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името.“* В “Булото“ роза не открих.

*Умберто Еко, “Името на розата”

Advertisements

„Христоматия на пияницата“ от Херкус Кунчус – храбрият червен нос на литовския постмодернизъм

Станислава Чуринскиене Винчуне

Не съм книжен блогър, дори изобщо не съм блогър, но на 14. 4. в София ще гостува литовският писател, драматург и ексцентрик Херкус Кунчус. Той ще представи един наистина изключителен … текст… (по липса на друго определение за книгата му „Христоматия на пияницата“, издадена от „Факел Експрес“). Иска ми се „Христоматията“ да стигне до повече хора и тук разказвам за моите преживявания с нея. 

Още в първите часове от дебютното ми посещение в Литва, кой знае как, се озовах на рожден ден. Рожденикът ме приближи, наля догоре една водна чаша със старка (местно високооктаново питие) и каза: „Колкото капки оставиш в чашата, толкова нещастия ми пожелаваш“. На един дъх се постарах да му спестя каквито и да било неблагополучия. В следващия час ми се наложи по същия начин да му доказвам добронамереността си още два пъти. След това купонът рязко се превърна в абсурдно, но неистово цветно събитие.

Същото се случва и с онези, дръзнали да попаднат на литературната деснячка на Херкус Кунчус, смятан за най-скандалният литовски автор. В консервативната, католическа Литва, не е трудно да те вземат за провокативен, но на Кунчус скандалът му се отдава в световен мащаб. Това е особено очевидно в жанрово неопределимата му книга „Христоматия на пияницата“. Веднага предупреждавам, че „Христоматията“ е екстремна версия на постмодерното писане, което обикновено ми изправя рогата и ме отказва на третата страница. В този случай обаче, изгълтах текста за няма и три часа.

Битката ми с него започна като задочно надцакване с автора. „Христоматия на пияницата“ е силно интертекстуална, непрекъснато намига към и диалогизира с исторически събития, философски понятия, автори като Хайдегер и Ницше, прави внезапни завои към Рамщайн и икони на масовата култура, връща се към политически лозунги и текстове, Библията и пак към световната история. Та в първите петдесет страници се състезавах с Кунчус на принципа „дай да видя ще се сетя ли с кого/какво се заяжда в момента“. После текстът ме погълна.

За какво е тази книга все пак? За пиенето, разбира се! „Христоматия на пияницата“ изповядва някакъв алкохолен солипсизъм, свеждане на битието до ритуала на нескончаемия запой. По-интересното обаче е, че разказът му за живота на пияницата не е обичайният (мело)драматичен мрън за ужасите на алкохолното пристрастяване (за справка – Пиер Меро, „Бозайници“, а си имаме и нашенски образци в жанра). Книгата бяга и от изящната умозрителност на Венедикт Ерофеевата „Москва – Петушки“. „Христоматията“ е просто влизане в главата на адскимногоумния пияч и поглеждане на света с неговите (зачервени от пиене) очи. Ако човек се осмели да вземе назаем главата на Кунчус и прекара три часа с книгата му, ще получи абсурдно, почти сюрреалистично преживяване. В него живеенето е сведено до пиене и опита, който пиенето носи, но този факт е напълно лишен от морални оценки и съждения.

„Алкохолът е сложно нещо, макар че този, който му се е посветил, се стреми да сведе живота си до един-единствен принцип. Пиещият представя цялата работа като някаква несравнима ценност. Не го слушайте, става дума за истинско страдание“ – пише Меро в „Бозайници“. Кунчус обаче разказва за пиенето като за житейски модус, легитимен вариант на дойстойно съществуване. Книгата му е антитеза на представата за алкохола като страдание. За да стане още по-хубаво, цялата „Христоматия“ е нахвърляна в естетиката на абсурда. Иска се здрав стомах за да прочетеш хладнокръвно, как епизодичен персонаж отваря бутилка вино с протезата на ръката си и така успява да си спечели уважението на главния герой (автора).

След всичко това, ще разберете защо не мога да ви обясня за какво всъщност се разказва в книгата. Освен, разбира се, за пиене и за мистичната връзка между него и изкуството. Формално, авторът заминава за арт-семинар в чужбина, среща се и пие с различни хора. Реално, в нещо като историята непрекъснато се намесват микроистории за обикновени хора, партийни лидери, ексцентрици, психопати, революционери, исторически личности, обикновени пияници. Летвата на Кунчус е висока. Читателят трябва да е със сериозна интелектуална подготовка, за да разчете дълбоките пластове под целия излял се алкохол. Ако човек очаква строен разказ с начало, край и поука, по-добре да не отваря „Христоматия на пияницата“. Но ако не го направи, ще загуби. Сериозно.

Freestyle (за дивите и красивите)

Синът ми.

Piece of Tonya

Freestyle на рампата 🙂 Леко изпочупена, малко олющена, но абсолютно функционираща и силно любима на малките и големи младежи, фенове на екстремните усещания. Дано пребъде!

Този момък е само на 11 години и наистина ме впечатли с умението си да танцува с ролерите. А как танцува… Чак ми се прииска и аз да надяна тези на сина ми (които са мой размер за късмет) и да се хвърля устремно напред, право към болницата! 🙂

Вижте го, полюбувайте му се:

DSC_4990-2

DSC_4992

DSC_4998

DSC_5002

DSC_5015

DSC_5017

DSC_5019-2

DSC_5022

DSC_5023

DSC_5024

DSC_5036-2

DSC_5053

DSC_5059

Аз, разказвачът

View original post

Кои сме ние и с какво се ядем?

Не знам дали има друг съвместен блог в мрежата и със сигурност не откривам ни колелото, ни топлата водя, но това е място, на което Стаси и Ангелина ще пишем. Тя е страхотна с думите, а аз ги обичам. Тя живее в Брюксел в момента, аз – на село, почти де. И двете сме родени в  болницата “Тина Киркова ” в София през няколко години, но като запеем на два гласа за едно и също си се получава истинско радио, да, и в онзи смисъл :”Слушай какво ти пее радиото!”

“Диф, искаш ли да пишем блог заедно?” е ред от разговор във Вайбър, който съвпадна по време и място с турбуленциите в Турция,  проявата на синдрома “Пеевски” в България  и факта, че шестнадесетгодишната дъщеря на моята приятелка списва блог, ама блог, та дрънка! Значи, шестнайсетгодишните го правят, а ние – не? Ще видим тази работа.
И смятаме да я видим. От двете страни на няколко граници. East of the sun, west of the moon. Image